На нашата редакционна поща zavidincom@gmail.com получихме и-мейл на наша читателка, който публикуваме без редакторска намеса. Писмото е подписано от Ани Димитрова, която си спомня за „истински ценните неща, в едно отминало време“:
„Отива си едно време, което нашите деца няма да помнят, а техните дори да споменават. Отива си времето на едни тихи и кротки хора, живели скромно и отказали да станат част от бързия модерен свят. Те избраха да довършат дните си, така както са ги започнали – в малките си къщурки на село, в тишина и спокойствие, на родната земя. Сега селата ни пазят само останките и спомените на една епоха, в която хората бяха задружни, помагаха си и живееха смирено. Макар да имаха малко, даваха много, защото знаеха цената на нещата. За тях трудолюбието, почтеността, състраданието бяха истински ценните неща, а не трупането на нови и скъпи вещи. Затова времето, забързано към своето бъдеще, ги остави в миналото.Осеяна е с пустеещи къщи земята ни. Като болест се разпростира обезлюдяването – къща по къща, село по село. Не ехти вече детски смях, няма глъч по нивите. Дворовете са пусти-запустели, обрасли с трънаци и неизживяно време. Няма ваканции при баба на село. Няма топли мекици и гонитба с петела на двора. Няма „до другото лято“. Хубаво беше под жаркото слънце на село. Хубаво беше да се сгушиш в баба. Небето беше ниско, а душите ни летяха високо. Как да сме знаели тогава, че ще сме едни от последните, които ще изпратят едно умиращо време…”